Разтворих онази стара и прашасала тетрадка приличаща на книга и се загледах в десетките изписани страници. Спомних си как всяко чувство излято тук бях изпитвала със такава страст каквато днес вече не знам дали мога да изпитам. Старая се всеки ден да продължавам напред и да не забравям от къде съм тръгнала... с беглата надежда някой ден да се върна пак там. Там когато можех да се страхувам и да изпитвам любов, когато трябваше да бъда само себе си. Мастилото беше поизбледняло малко както беше избледняла и страстта ми, но все още се четеше ясно, макар и тук таме размазано от някоя целувка на страницата с ервило или паднала капка, неясно от какво.
Затворих я и я разгърнах отново. И погледа ми беше лесно привлечен от един абзац - "Цяла седмица вече се чудя как да изразя чувството на липса, което ме е обзело... Но този път не е липса от нещо, а от някого.
Не знам как да опиша онова чувство когато ме погледне в очите и видя същото, което изпитвам и аз или когато чуя смеха му. Не знам как да опиша удоволствието от това да чуя познатата интонация в още по-позната реплика. Не зная как да опиша как всичко в мен се стопля когато чуя да ми казва "мила" или "слънце". Когато съм с него все едно всеки проблем отива някъде в небитието. А когато се озова в прегръдката му и усещам пулса му се успокоявам и всяко лошо настроение вече го няма."
Отново съм била влюбена и съм изпитвала всяко чувство като за пръв път. Отново съм се надявала да съм намерила човека. Този обаче за когото е писано тогава беше женен. Макар и да не беше женен от двайсет, а едва от пет години.
Спомням си в началото когато и двамата знаехме, че това не бива да се случва, но някак бяхме притеглени един от друг... Виждах погледа му в другия край на масата и не можех да откъсна своя от него. Така сме се гледали много пъти и всеки път беше трудно да погледнем настрани.
В интерес на истината не бях по-влюбена от друг път, но в онези ръце открих такова спокойствие и успокоение където никъде преди това. Знаех че не е редно да го виждам, че не бива когато се видим да го заговарям или да му пиша, но нямах сили да не започна, а изглежда и той нямаше. А веднъж започнеше ли се беше трудно да спреш. И всички ми повтаряха как не бива да се замесвам, как ще страдам от ситуацията. Знаех, че няма да остави жена си за да е с мен и не строях въздушни кули. Оценявах всеки момент когато беше около мен и знаех, че и той оценява тези с мен. И поне на онзи етап връзката ни, ако мога така да я нарека, не се основаваше на сексуални отношения, а на чувства. Това най-много ми харесваше. За пръв път нямаше за къде да бързам, а дори и да исках нямаше как. Въпреки, че и за пръв път знаех, че някоя връзка няма абсолютно никакво бъдеще...
Затворих тетрадката. Трябваше да спра с това.. поне за сега.

Много често разума седи и само наблюдава какви ги върши желанието ни за щастие и поне миг споделени чувства и емоции. Приятно ми е да чета тези редове :) Истинско е

Докоснахте ме с откровения и неподправен изказ...Струва ми се, че почти няма хора, които да не са изпитали и запаметили подобни усещания..Спомена за тях пропъжда самотата и дарява надежда за живот..

Според мен от сълза по изминалото, от спомена за топлината и чистите отнишения при някое предишно прочитане...!

най-вече от сълзи по отминалите времена и емоции, но и от такива изплакани по същото време, по което е и писано...