Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
13.01.2009 13:55 - Мило дневниче, мисля за миналото...
Автор: keetlin Категория: Тя и той   
Прочетен: 2218 Коментари: 1 Гласове:
7



Ще ви разкажа една история. История за едно младо и глупаво момиче, което реши, че може да завладее сърцето на звяр.
*

Бях на 17-млада, заблудена и все още вярвах, че хорат могат да бъдат добри стига да поискат.
Бях готова и душата си да дам за един наш съблогер. А бях глупава. Вярвах, че и той може да обича, че е добър човек, че само се прави на коравосърдечен. Ден след ден влагах всичко от себе си да накарам този човек да покаже итинската си същност, защото вярвах, че е по-добър от останалите, в продължение на повече от половин година. В началото беше много по-лесно да се преструвам на приятелка и доверен човек отколкото да покажа какво изпитвам към него, но в някакъв момент си казах всичко, излях си го и ми олекна. Чувствах се окрилена и можех още сто пъти по толкова да се боря и да давам само за да виждам от време на време някоя несъзнателна усмивка успяла да си пробие път до устните му. Не беше някой красавец, но беше от типа хора които могат да постигнат всичко или почти всичко в живота с  и само с чар и съвсем малко усилия. Може би в момента пиша това, защото все още се сещам за него от време на време и ми се иска да се бяха завъртяли по различен начин нещата. От друга страна знам, че ако всичко беше станало по друг начин нямаше да имам най-хубавата година в живота си, а и не само най-хубавата, а и най успешната. Благодарение на този човек (макар и косвено) в момента съм по-щастлива от всякога. До къде бях стигнала... а да, до момента когато все още беше лесно да сме само приятели, въпреки, че той знаеше за чувствата ми. По онова време още живеех с родителите си и всяка вечер след като ме изпратеше го гледах тайничко как си тръгва и ме болеше, че не се обръща. Седях на вратата на входа гледайки го докато не свиеше от улицата и не се изгубеше от погледа ми. После се скарахме за нещо-не помня даже за какво, но със сигурност е било нещо глупаво.
Мина известно време, през което всеки ден по сигурно 10 пъти отварях мозилата и автоматично пишех името му и след него блог.бг. Един ден отново започнахме да си пиешем. После се  видяхме пак, но той вече гледаше на мен по различен начин. Бяхме заедно известно време и смея да твърдя, че въпреки, че отношението му към мен беше отвратително си мислех, че нещата няма на къде да отидат на по-добре. Никой не го харесваше, но аз бях влюбена и загубена. Все още вярвах, че мога да докосна доброто у този мъж, но явно не съм успяла. Започнах да се виждам по-често с човек от компанията, който ми беше и много близък приятел. Помагал ми е в изблиците ми на истерия да си затворя очите и да се успокоя, апосле ми е казвал винаги само едно "Ако си щастлива с него, защо просто не му простиш и не продължите напред?". КОлко съм била сляпа тогава! Изведнъж за по-малко от седмица се оказах по-сама отколкото някога съм мислела, че мога да бъда. Най-близките ми хора заминаха надалече и трябваше да се оправям без приятели и без някой с когото да мога да споделя и да поискам съвет. Тогава започнах бавно да осъзнавам, че не мога да достигна до онова момче. От другата страна на барикадата беше онзи мой близък приятел, който беше останал и единствения ми близък човек в България. Започнахме да си пишем сутрин, вечер, през деня. Ставах в 7 от нетърпение да му кажа нещо, за което съм се сетила след като сме си казали лека нощ. Той като станеше сядаше от тях на компютъра и обикновенно закъсняваше за работа, от работата му също си пишеше с мен постоянно, а вечер като се прибереше-отново. Гаджето ми тогава започная да подозира, че има друг, а аз имах нужда просто от приятел, но в интерес на истината той ми посочи пътеката по, която щях да тръгна. Сам си го направи с невероятната си ревност. А ако щете и дявола ми беше свидетел, че за него щях да продам и душата си само за да е щастлив и да го виждам да се усмихва. Накрая вече след всичките скандали и цялата ревност започнах да си измислям причини да не се виждаме, защото не исках да се караме. А той реши, че си имам някого. Колко щеше да е прав ако беше изчакам само още седмица. Просто се случи. С моето момче се разделихме, а аз отидох да плача на рамото на моя приятел. Успокояваше ме, показваше ми само хубавата страна на нещата и ми доказа, че времето лекува. Лекува, но не всичко. До ден днешен има неща, които искам да му кажа в лицето и въпреки това, няма да го направя.
Чистих си имейла от застояли по папките писма и попаднах на това, което той ми прати на слеващия ден. Тогава думите му ме нараниха много, но сега виждам, че и аз съм наранила него с отдръпването си. Видях колко болка е изпитал докато е писал въпросния мейл. И много яд-на мен, на него си, на целия свят. Сега е момента да се извиня за всичко, което съм му причинила и да му кажа колко съм сбъркала потдавайки се на чувствата си, но истината е, че искам и да му благодаря заради отвратителната му ревност, която непрекъснато ми навираше в лицето, защото тя ме подтикна да се сближа с някого за когото мога да кажа спокойно, че е човек направил безумно много за мен, заради когото отидох на сватбата и се запознах с мъжа на живота си.


Тагове:   мило,   миналото,   мисля,


Гласувай:
7
0



Предишен постинг

1. shtaparov - Съжалявам че не си открила веднага ...
27.02.2016 00:16
Съжалявам че не си открила веднага човека,който да те заобича истински и да те оцени,но бъдещето е пред теб и със здраве и късмет ще успееш да наваксаш всички хубави неща от живота- само имай търпение да чакаш,докато дойдат наистина хубавите моменти,които заслужаваш!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: keetlin
Категория: Лични дневници
Прочетен: 2043755
Постинги: 25
Коментари: 622
Гласове: 404
Архив
Календар
«  Септември, 2017  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
252627282930